РАЗКАЗАНИ МЕДИТАЦИИ

… нищо не може да бъде описано или измислено без преди това да съществува някъде

Вятърът на Светулките

Posted on | June 30, 2010 | No Comments

Въжетата звънтяха под порива на вятъра. Звънтенето не се чуваше, но се виждаше, доколкото можеше човек да види нещо през пушилката от прах, листа и малки клонки. Тентата се въртеше лудо и единствено последните колчета, укрепени с масивни камъни, я задържаха. Иначе щеше да последва оборудването разпиляно нагоре по хълма. Натам гледаше и бедния археолог, който за кой ли пореден път проклинаше вятъра.

          Влезе в кръчмата. Кръчмарят го погледна и разбра всичко:

-         Стая? Ще бъде готова след малко. Едно питие?

Отговори и отиде към печката. Протегна ръце и сякаш усети в гърба си погледите на малката групичка окъснели посетители. Те бяха прекъснали разговора си и той мислеше, че усеща полазването на насмешката им. Стопли ръцете си и напук отиде и седна на тяхната маса. Пое в двете си ръце затопленото уиски и отпи. Мъжете го гледаха с интерес. Обади се Мелничарят:

-         Пак ли Вятърът на Светулките?

Археологът беше пристигнал преди няколко дена и реши да направи лагера си на възвишението над градчето, разположено в планинската котловина. Така щеше да бъде близо до археологическите останки и да се наслаждава на гледката към града и околностите. Поне така се надяваше. Всяка вече се извисяваше безумен вихър на вятъра, когото местните наричаха Вятъра на Светулките и опустошаваше лагера. Прекарваше дните си в търсенето и събирането на разпиляната екипировка. Със странно упорство всеки път издигаше палатката, укрепваше с камъни и колчета, надяваше се. Нищо не помагаше. Вятърът беше като упорита и неотстъпчива жена, която си е наумила нещо и нищо и никой не може да я убеди в друго. Може би и затова така се казваше. Мелничарят продължи:

- Вятърът е упорит. Такъв му е характерът. Човек трябва да се подчини на вятъра, иначе ще си има големи неприятности. Не можеш да го укротиш, не може да се разбереш с него.

- Говорите за него като за живо същество?!

- Ами има си причина да го има. За всяко нещо си има причина да го има. Трябва да има полза някаква от него. Иначе за какво толко сили вплита, защо е толко яростен този вятър. Толко сили искат нещо сигурно. Щом сила има и причина има. Планината не се хаби напразно.  

Мелничарят беше нещо като мъдрецът на селото. Аргеологът не знаеше дали наистина е мъдрец или просто човек, който си има мнение за всичко.

- А как едно време древните са изградили селището си точно там? Как са устоявали на вятъра?

- Ти са успели да го укротят.

- Как е станало това?

- Ами предполагам, че първо са се примирили и са го приели. Изградили си колибите си в ниското, станали са приятели и после са се изкачили нагоре.

Насядалите наоколо мълчаливо кимаха с мустаците си. Мелничарят се загледа в чашата си, а археологът съжали, че е седнал на масата. Сега трябваше да слуша народни мъдрости, а вече беше неудобно да стане.

-         Значи вие знаете причината да го нарекат Вятъра на Светулките?

Мелничарят сякаш се стресна.

- Не, но знам, че звучи по-добре, токолто вятъра на бесните слонове или вятъра на гръмотевичния грохот!

Археологът си помисли, че Мелничарят явно доста време е изкарал в борба с вятъра и може и доста вятър да е влязъл в главата му. После се сети, че мелницата му вече трябва да се задвижва с мотор, а не с вятър.

- Да, всяко нещо си има смисъл. – продължи Мелничарят. – Миналата пролет лястовички си направиха гнездо в мелницата. Една девойка толко им се зарадва като минаваше и идваше да ги гледа. Така се сдобих със снаха.

Гостите се впуснаха в коментари колко са случили Мелничарят и синът му с нея, а археологът потъна в мрачно настроение. Прекара безсънна нощ и на сутринта не освободи стаята си. Качи се на височината, събра екипировката си, пакетира я, изпрати я по помагачите надолу. Остана дълго време с безмълвно вперен в градчето поглед.

Вечерта в хотелската стая премести фотьойла до прозореца и започва да наблюдава височината. Вечерта напредваше, бутилката на масата се изпразваше, а погледът на археолога се умори. Вятър галеше върхарите на дърветата, но това не беше Вятъра на Светулките. По едно време отнякъде дойдоха черни облаци. Небето загърмя и пръски дъжд обсипаха планината. Археологът си каза, че поне ще се отърве от мокра нощ. Тогава, преди да отмести погледа си, ярка гръмотевица разсече небето и падна някъде на мястото, където бе разпъвал своята палатка.

Утрото свари археолога все още в креслото до прозореца. Но той вече не мислеше за палатката, за дъжда и за всичко останало. Мислеше си, че най-добрия начин да изследва археологическите останки на градчето е сред хората, които живеят в него. Сред наследниците и носителите на духа на онези, които са строили навремето.

Comments

Leave a Reply





  • Получете достъп до допълнителна задълбочена информация на вашия email тук:

    * = required field
  • ПОСЛЕДНИ КОМЕНТАРИ

  • ВРЪЗКИ/Blogroll

  • ------------------------
  • Блог класация
  • ------------------------